Възстановки на абаджийска, папукчийска и медникарска работилници

Показани някои от занаятите, които се развиват в оформилите се градски занаятчийско-търговски центрове в Източните Родопи през периода на Възраждането: Кърджали, Момчилград, Крумовград, Ивайловград, Джебел, Ардино, селата Бенковски и Кирково. Сред разнообразните занаяти, които обработват глина, дърво, текстил, кожа и метал, най-голямо разпространение добиват медникарството, папукчийството и абаджийството.

Стар медникарски център в Родопите е с. Устово и в разцвета на занаята през втората половина на ХІХ век много от устовските медникари и от калайджиите от с. Петково се насочват към Източнородопската област, където намират добър пазар за своите изделия. Едни от най-известните среднородопски медникари, които се установяват в Кърджали са Стойо Белидерев, Тодор Михалевски и Никола Кокудев. Те развиват на-добрите направления на превърналото се в художествен занаят медникарство, като се стремят да придават на изделията си наследената от старите майстори изящност на формата, чистота и точност в стилистиката на гравюрата. Докато през ХVІІІ-ХІХ в. съдовете се изработват от кована мед, разтеглена чрез ударите на чукове, т.н. бит бакър, то в един по-късен период медникарите започват да използват фабрично изтеглени медни листове, които закупуват от Пловдивската търговско-индустриална камара. Възстановката на медникарската работилница показва най-типичните за района медни изделия и основните инструменти за работа. В музейната колекция от медни съдове от времето на разцвета на този занаят са съхранени отлични образци на сахани, гюмове, ибрици, гравирани синии, джезвета, сефертасове за храна, чобански и гурбетчийски тасове капаклии, харкоми, лъжици.

Папукчийството, еминджийството или чехларството е местен занаят, който заедно с табачеството (ръчно щавене на кожи) се практикува през ХVІІІ-ХІХ в. в почти всички по-големи пазарни селища на Кърджалийския край, но най-голямо развитие получава в с. Тихомир, Крумовградско. През втората половина на ХІХ в. тихомирските еминии били известни и търсени по пазарите от Гюмюрджина и Бяло море до Смолян и Узунджово. Папукчийството се развива като дребен занаят, при който майсторът занаятчия само с помощта на своите калфи и чираци извършвал щавенето на кожите, кроенето, опъването на калъп и шиенето на папуците. Най-старият модел обувки, който шиели били еминиите, направени от овча или говежда кожа, с остър връх и мека горна част, като и двете обувки били еднакви. Носели ги както мъжете, така и жените.По-късно, около 20-те години на ХХ в. търговци внесли от Гюмюрджина нови модни калъпи и започнало производството на различни видове обувки: толумби, пантофи, кундури, сандали от ръчно щавена кожа и гьон, а също и специални невестински чехли от червен мешин. Възстановката показва една папукчийница в с.Тихомир от края на ХІХ и началото на ХХ в. с всички необходими инструменти и различни видове обувки.

Абаджийството е гурбетчийски занаят, практикуван в Източните Родопи от абаджиите от с. Петково от края на ХІХ до началото на ХХ в. След като губят възможност да продават готовите дрехи на пазарите в Егейска Тракия, петковските абаджии трайно усядат в по-големите селища на Кърджалийския край. Показаната възстановка представя малка абаджийска работилница с всички необходими инструменти за кроене и шиене на дрехи от домашнотъкана аба – ножици, гачка за обтягане на дрехата, ендезе, ютии, теркове, гайтани, аба на топчета, а също така и готови дрехи.