Представени традиционните народни носии, характерни за населението от Източните Родопи.

Мъжката носия принадлежи на чернодрешното облекло заради цвета и кройката на връхните дрехи. Своеобразие му придават допълненията – кенарената риза, шареният пояс, гайтанлиите калцуни или ажурените чорапи.

Женското облекло бележи голямо разнообразие и е едно от доказателствата за миграциите на българите в Родопската област. То бива престилчено, сукманено и саено в зависимост от типа горно облекло, носено над туникообразната риза. Престилчената носия е представена в двете й разновидности: едно- и двупрестилчена и като най-старинен тип е доказателство за българската и славянската общност на източнородопските носии. При нея туникообразната риза се препасва с една или две престилки. То има подчертано земеделски характер. Такова е и белодрешното мъжко облекло от с. Токачка, съставено от риза, широки бели гащи и червен пояс, което битува до нач. на ХХ в. и има сезонен характер. Престилчената носия е обособена по средното течение на Арда и в северния дял на Горна Арда (с. Безводно, Русалско, Млечино).

Престилченият вариант на женската носия е характерен и за детското облекло, съставено от риза, препасана с престилка (фута). През първата четвърт на ХХ в. се забелязва точно копиране на мъжкия и женския костюм при момичетата и момчетата (детските носии от с. Егрек и Беломорска Тракия).

Продукт на българската народна култура през средновековието са сукманеното и саеното облекло, местни образци от които са съхранени във всички краища на Източните Родопи. Сукманената носия предхожда по време саената. Съставена е от риза, сукман, престилка, пояс и забрадка. Източнородпският сукман е с широка раменна изрезка и без ръкави. Орнаменталната му украса, изпълнена чрез везане е съсредоточена на пазвата и изпълнява ролята на апотропей, съставена от символи, на които се предписва предпазваща майчинството функция. Един от най-изразителните елементи на сукманената носия е престилката, чиято украса бележи връх в тъкачното изкуство.За разлика от пазвата, която е орнаментирана с растителни мотиви, при престилката са използвани най-вече геометрични фигури (носиите от с. Долно Луково и с. Мандрица). Сукманът е разпространен в Ивайловградско и в Западна Тракия. Саената носия е по-късно явление в българската народна култура. Може да се каже, че тя е една ново ренесансово влияние върху българското късносредновековно облекло. Най-старинния вариант на женската саена носия е бялата сая от с. Свирачи, Аврен, Черничево и черния гриж от Беломорска Тракия. При бялата сая е запазено най-точно старинните цветосъчетания на бяло и червено. Везбената орнаментика върху отделните елменти на носията (риза, престилка, пазва на саята) изпълнена чрез растителни, геометрични и антропоморфни стилизации представя старинни митологични образи като дървото на живота, жената-майка, слънцето.

По-късно в Източните Родопи се разпродтранява раираната сая като резултат от определено източно влияние върху нашата традиция. Специфични варианти на тази сая са маницата или аладжата от с. Жълтуша (представена в зала 10), Припек, Аврен, Дивисилово, Егрек. Саената носия е разпространена в по-голямата част на  Източните Родопи и прилежащите области на Беломорска Тракия. 

Късен вариант на прехода от саена към сукманена носия е сукманът от с. Петково, наречен вълненик. Със своята кройка на затворена дреха, с гайтанения си обток и пищна сърмена украса, той е повлиян от по-новото облекло на заможното занаятчийско градско съсловие в Беломорието.

Женската градска турска носия от нач.на ХХ в., характерна за град Кърджали, се състои от копринена риза, наречена (гьойнек), антерия и шалвари, пристегнати в талията с красив колан наречен учкур. Шалварите и антерията са ушити от тъмночервен плюш, извезан със сърма и цветни конци. Везбеният мотив е подчертано източен и е във връзка с широко разпространения акантов лист. Забрадката е тънка и копринена, характерна със своето завързване за балканската градска култура. Така комплектуван този костюм е предназначен за домашната среда. Когато жената е трябва да се яви сред обществото, тя облича атлазен кюрк, подплатен с овча и лисича кожа и плътно прикрива лицето си с яшмак.

Турската мъжка носия от Кърджали от края на ХІХ век представлява един типичен образец на мъжкото облекло на знатната върхушка. Състои се от копринена мъжка риза, над нея се носят потури и антерия наречени още милтан или мильтан. Те са ушити от синьо английско сукно и са украсени с черен копринен гайтан. Поясът също е типичен за стила на костюма, изработен е от жакардова тъкан. Потурите са нанизани на широк памучен учкур, украсен с копринени цветни конци. На главата се носи фес привързан с копринен шал. На гърдите е забоден сребърен ланец наречен кьостек.

Женска носия от с. Пелин, Крумовградско от началото на ХХ в. е носия, типична за един по-широк район, ограничен между селата Поточница, Странджево, Нановица, Звездел, Голямо Каменяне, Гулийка, Калайджиево и Тинтява. Носията е съставена от домашнотъкани елементи: кенарена памучна риза (гьойнек), украсена с цветен кенар, антерия, памучни дънести шалвари, които се нанизват и пристягат в талията с памучен такон и извезан учкур. Специфичен елемент към селската носия е препасания на кръста триъгълен пояс (кушак), изработен от коприна.

Престилката (йонлюк) е един много характерен елемент за този тип костюм. Тя е вълнена, червена, орнаментирана на стана в т.н. късана техника. Съществен елемент и много типичен за костюма на омъжената жена е носенето на кръгли посребрени пафти с колан, наричани кюмюш куша (сребърен пояс). Когато жената трябва да се яви в селското общество, задължително прибавя над антерията дреха наречена хърка и се забражда с кърпа-фередже. Торбата преметната през рамо на носията е богато орнаментирана и има обреден характер.

През ХVІІІ и особено през втората половина на ХІХ в. Родопите са център на високоразвито златарство. Източнородопските народни накити са продут на този разцвет, като наред с пафтите, муските, тепелиците от Устово, се търсят и пафти, трепушки, и подбрадници от Гюмюрджина и емайлирани филигранни колани от Димотика и Одрин. Отделни майстори от с. Мандрица, Ивайловградско, усвояват техниката на изработка на тези представителни колани. Работи се със сребро и позлата, владеят се техниките коване, леене, изтегляне, емайлиране. Резбата върху седеф главно при пафтите е високохудожествен похват, подчинен на християнския мотив в орнаментиката.